ТЪРЖЕСТВЕНО СЛОВО
на председателя на Народното събрание Михаил Миков по повод 125 години от кончината на Екзарх Антим I – председател на първия български парламент и 135 години от делото на строителите на съвременна България
28 ноември 2013 г., Пленарна зала
Уважаеми народни представители,
Само след 3 дни – на 1 декември, ни предстои да отбележим една паметна годишнина. Навършват се 125 години от кончината на Екзарх Антим I – пръв екзарх на самостоятелната Българска екзархия, председател на Учредителното народно събрание, приело първата българска конституция.
Има личности в българската история, към които винаги ще се връщаме. Такава личност е Антим I, такива личности са бащите-учредители. Те са памет, но и послание за поколенията. Пример за родолюбие и достойна служба в името на Отечеството. Образец как представители на българския народ, обединени от общ идеал, могат да работят за постигането на общото благо; да търсят съгласието и взаимодействието в служба на националния интерес.
Днес живеем във време на противоречия. Демокрацията ни е в изпитание. Не само защото тези противопоставяния понякога с форма и съдържание опасно се приближават до границите на демокрацията.
А и защото напоследък често исканията на едни или други противостоящи си групи застрашават народното единство, изграждано и пазено толкова десетилетия в Третата българска държава. С цената на усилията на толкова много държавници, хора на духа и меча, просветители и войници, с усилията на толкова много строители на държавата.
Уважаеми колеги,
През следващата година се навършват 135 години от приемането на първия, основен акт на народното ни единство – Търновската конституция – основа на Новата българска държава.
Без съмнение, България ще отбележи по достойнство годишнината от тази дата. Със сигурност така ще я почетем и ние, народните представители.
На ролята на Търновската конституция в нашата история няма да се спирам. Догодина много ще се говори за това.
Сега само бих искал да споделя с вас думи за председателя на първия български парламент.
Уважаемо представителство,
Името на Антим Първи не говори много на нашите съвременници, но за тогавашните народни представители – онези, които Симеон Радев описва като „неколцина в европейско официално облекло, повечето в селски дрехи, някои в кожуси, всички сияющи от тържествена радост” – то е значело много.
Повече от много, то е олицетворявало българската общност!
Кой е все пак Антим Първи?
Роден е през 1816 г. в Лозенград. Приема монашество в Хилендарския манастир, учи в най-реномираното светско училище в Османската империя – Великата гръцка народна школа в Цариград. През 1861 г. е варненско-преславски митрополит, а през 1868 г. става видински. На 16 февруари 1872 г. Антим е избран за български екзарх.
Когато отива да заеме поста си на пръв духовен водач на българите след векове забвение, той е посрещнат по пътя с не по-малко възторг, умиление и ентусиазъм, отколкото по-късно и Александър Батенберг. Българите – под покровителството на Екзархията, водят собствен духовен и обществен живот. Това бе подготвителен период за близкото възкръсване на България.
Антим І активно подпомага освободителното движение. След Априлското въстание прави всичко възможно, за да разкаже на Европа за съдбата на българите, заради което е изпратен на заточение.
След Освобождението взема дейно участие в изграждането на новата българска държава. През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание. От 17 април до 26 юни 1879 г. председателства Първото велико народно събрание.
Уважаеми колеги,
Антим Първи дава особена, както бихме казали днес, легитимност на Учредителното Събрание.
Той е личността, в която се събират заедно
– едно високо за средата на 19 век по българските земи образование,
– и едно изключително родолюбие и стремеж за въздигането на българския народ.
Личността му въплъщава в себе си
– борбите на българите за независима църква, дипломатическите усилия за Освобождението на България, стремежите за обединение на българските земи и народност,
– и работата по политическото устрояване на новата държава, която àко и да не се извършва под негово непосредствено ръководство, е скрепена с високият му авторитет.
Защото Антим Първи е бил безспорен авторитет за народа. Първият български княз, както го наричат някои историци.
И очевидно този духовник не е станал авторитет с пламенни речи и ярки сблъсъци.
Неговият авторитет се е крепял на кротостта, на постоянството, на неуморимостта, с които той е работил за българското. За българската вяра, за българската държава, за българския род.
Дай Боже всекиму такъв авторитет, който се стреми да обедини, а не да раздели, да възвиси, а не да унизи,
който се опира не на власт и силово налагане,
а на убеждение и любов.
Когато, вече по късно, по време на Сръбско-българската война, във Видин му предлагат да го прехвърлят отвъд Дунава, далеко от бойните действия, той отговаря: „Това не е достойно за мене, трупът на пастира трябва да падне там, дето пада народ и войска.”
Цял живот Екзарх Антим Първи, председателят на Първия парламент на Нова България, е бил до своя народ, работил е за единството на своя народ.
Уважаеми колеги,
Учредителите ни завещаха да почитаме Конституцията и правилата на парламентаризма. Далеч не винаги това завещание бе спазвано. Но остава традицията, наследството и упованието, че е съхранено най-важното. Нашата почит и респект дължим към представителите в Учредителното събрание, сред които на първите редици се изправя Видинският митрополит и български Екзарх Антим Първи.
Ние сме наследниците – значи от нас се очаква продължението. Прекрасното в нашето наследство е, че имаме личности като него, които се приемат от всички. Една фигура на обединение!
Нека се поклоним пред пазителя на вярата и строителя на модерна България !